"ИЗГРЕВ"

Живея в “Дианабад” от 1966 година. Тогава имаше читалище. Срещу нашата улица. Там, по средата, в двора на баба ми Мира с баща ми Иван и брат ми Валентин / и двамата са вече в отвъдното / построихме къща. Бяха ни “изгонили” / сещате се кои / от жилището, в което живеехме близо 15 години. На тогава нашата улица “Гаврил Генов” № 42, ъгъла с улица “Неофит Рилски”. На километър разстояние от площад “Славейков” и двата салона на кино “Култура”. Но това е носталгия …
Та, на нашата улица в “Дианабад” живеехме до известно време семейство Щъркови. В края и имаше мостче. За “Ловния парк”. Там “главанаци” стреляха по черни панички. Голям сувенир за нашите млади години, беше когато някой не улучеше панички и ние тичахме да ги събираме…
В двора на баба Мира имаше две черешови дървета. С бели плодове. Едри. Две шепи – едно кило. След години “бишнаха” къщите и ни обзавъздиха с апартаменти. В тогава наречения ж.к. “Червена звезда”. Блок № 45-46. Беше хубаво. Зад моя вход имаше оградена асфалтова площадка. В неделя се събирахме / задължително / мераклийте за футбол. Идваше дори наблизо живеещия не без известен тогава Александър Късметски. След мачлетата – бам по една бира. Сетне кръгом в панелните кутийчета. Предстоеше работната седмица. От сърин до вечер…
Преди две години от футболното игрище свалиха оградите. На въпросите “Защо”?, все пак съм бил журналист 40-тина вестници и имам професионално право да питам, от Общината ми отговориха, че не е в тяхната моментна компетенция.
Е, да, ама по-миналата година долната част на игрището ни беше оградено ламаринени плоскости. И между тях вкаран фругон. С дежурящи охранители. С непрекъснато светеща лампа. Нощем. По улиците на квартала половината не работят. Но в двора всяка вечер ни гледаха. Както и телевизора на охраната.
Чудех се в каква държава живеем? Какво пазят “юнаците”? Две години. За тоя дето духа гората. Мен ме е яд, овен друго, че в ограждението има три орехови дървета. Огромни. Понеже ми са “под носа”, пред моя балкон, аз съм нс 5-ия етаж, много години като извеждах кучето си събирах по едно торбе орехи.
И да си дойдем на думата. В сегашното читалище “Добри Чинтулов” бяхме поканени на среша с новия / стар / кмет господин Панайот Бончев. В уречения час – залата пълна. Присъствуващите – всички живущи в “Дианабад”. Над 60-годишна възраст. И всеки с болките си.
Тръгнал е проект за ново строителство. Три – четири жилищни блокчета. На по няколко етажа. Дори на 12. И църквичка – параклис. Това одобрих. Таман ще се цаня за поп. Шега, бе.
НИКОЙ НЯМА ПРАВО ДА ОТНЕМА ЗЕЛЕНА ПЛОЩ. Когато дойде багер – копач в оградената площ футболното ни игрище, облякох най-новия си костюм и слязох долу. Бяха се събрали доста съкварталци. С моя глас, той се чува до “Подуяне” изгоних краниста. Обадих се в Общината. Централната. Бойко не дойде. Но изпрати първия си заместник, г-н Костадинов. Въпроса бе уреден. Строежите спряха.
Докога?
На срещата в читалището кметът го усукваше. “Ама…”
Аз искам кокичетата, дето са пораснали по градинките в “Дианабад” да не ми ги отнемат…